петък, март 23, 2007

всеки човек



една „сладка и лека“ пиеса за тежките неща на живота.

доскоро си мислех, че цел на театъра е да променя хората.
да се пъхне под кожата им, да говори лично на всекиго за несъвършеността му.
като си тръгне, зрителят да е трогнат, убеден, че има и друг начин, по който да живее, - да е решен да действа.

тръгнах си с усмивка.
Пиеса за живота, за смъртта, за греховете, за крайната равносметка дори...
човешка.

«Ти си убеден, че животът ти си е твой? Не позна.
Даден ти е само под наем».

нищожността на съществуването ти - изпитваш удоволствие, докато ти я показват.
после остана само усмивка. и сякаш тя не заличаваше посланието, а го съдържаше...
въздейства, без да се натрапва.

не си мислиш - колко са велики тези актьори, правят нечовешки театър.
не са велики. не е нужно, това пречи.
със своята човешност изиграват не просто „всеки човек“, а теб.
актьор, който успее да покаже на сцената роля, която е образът на неговия зрител - това е повече, отколкото едно велико нечовешко превъплъщение.

/твърде много думи. виж го.

понеделник, март 12, 2007

приказки по телефона

«какво ли би било да съм бебе?

сигурно те знаят много повече от нас. с техните мозъчета, необременени от всичките боклуци,
с които ние сме натъпкали нашите.

дали още бих обичала шоколад? дали бих харесвала вкуса
на ягодите?»
Ники... момиче, трябва да ти записвам разговорите : )
и ако се издадат, мисли му.

тишината се измерва с новите усещания, които създава.
тъмнината - с образите, които ти помага да видиш...