bésame

след нея не ми се иска да има реалност

bésame mucho

днес някак кръвта ми танцува.
и се и з т о ч в а м.

вчера бръмчащите мушички в ушите ми ме спасяваха от мен си цял ден. твърде много емоции, плюс и заради състоянието „след“. обмислям да го премахна, като го направя постоянно и необратимо. какво ли мислиш по този въпрос?
щастливо намерена батерийка, която да ме прекара през ужасния главоболен ден. заради нови отровни хора неумението ми да общувам. и трябваше да видя Ели. последната капка нстойчивост, още две слънчеви (необикновени?) момичета, и да разбера че все пак мога да отида на представлението на Ана — кога ли се случва да танцува в кръчма...
връщам се точно за две парчета. на random се оказват enigma, т.е. достатъчно дълги да закъснея. и да се отвори адът от загриженост за коя ли вечер тази седмица.

толкова уморена не съм се чувствала от месеци. а дългата седмица с дългите дни още не е свършила. пък още преди ден ми се искаше да ме прегази някоя кола на връщане. почти щях да припадна под колелата им.

вера

от онези дълбоки женски гласове, които...

на листа

чайник отровно зелен чай против отровни мисли.

глъчка

винаги са ми казвали, че изглеждам по-малка.
да, ама не. явно влизам в нечий електорат предсрочно.

като редови гражданин (какъвто още не съм по причини в егн-то) си изхвърлих гланцираните хартийки в най-близкото кошче, доста поядосана.
при следващото преминаване на моста вече заобикалям отдалеч нелепите, но за сметка на това скъпички, костюми като знакови плюшени играчки.

прибирам се през половината град, облепен с тонове неизползваема хартия.
полуразлепени плакати. от онези, лакираните, нерециклируеми "бюлетинки" — по земята и в храстите. и във входа на блока, явно някой не е уцелил пощенските кутии.
брегът на марица сигурно още пази следи от предните избори.
особено сега, като раздават по моста.

чудя се, на следващите избори дали изобщо бих гласувала за когото и да било.
не защото не ми пука какво се случва около мен.

просто начините за агитация са в основната си грешни.
от милиардите плакати разбирам само, че тези хора са готови да потрошат достатъчно количество чужди пари, за да замърсят града. а с тях могат да направят някоя и друга велоалея например.

навсякъде виждам портретите на тези, за които никога няма да гласувам. по причина че им виждам портретите навсякъде.

а листовките им имат по един зарибяващ лозунг... вместо розяснение какво представляват и за какво се борят, точно и ясно, без литературни чудеса от остроумие. пък какво ли им се впрягам, като целят да спечелят изборите самоцелно, а не да се борят за да вървят нещата напред. явно.

като котките след дъжд

обичам да се самоизненадвам.
една уличка встрани —
неоткриван свят
насред града.
половин час незагубено време на седмица.

улица „пещера“, и вдясно от нея
е толкова стръмна,
че уличното движение се съставлява
от свръхестествено сухи котки.





като гламавите, снимам гората.
окъпана.
(окъпани, също).

greenhouse ефект на пеперудата.

не е ли време за нов ледников период, някой следил ли е през колко време става?
и в силите на човека ли е да се самоунищожи, когато в силата на природата е да превърне това действие в несъзнателно самоспасяване:
ако наистина наближи ледников период, парниковият ефект няма ли да го неутрализира? или поне да работи в тази посока. ще ни е необходимо само да се научим да живеем под вода...

странно рано реших каква ще ми е темата по философия. нещо около carbon footprint, мисля.

не толкова полезно като кандидатстудентските теми, но за мое успокоение.

-------
тук има нужда от ремонт.
някак шизоидно е постоянно да живееш в ремонт.
лепило за тапети и last.fm, chillout

антиутопия на ежедневието.

безкултурно съществуване.
затворени в клетка с бръмчащ непрекъснато телевизор, 14 часа на ден.
останалите поне 10 часа — сън в химическа борба.
със съвременните наркотици, доброволно вземани за първа помощ.
деградация, всеки ден, надолу по блатото.

влудяваща неефективност, потенциал, който или става взривоопасен..
или просто повярва в несъстоятелността, която си внушава.
и акумулира пропадането си
с всеки ден.

revive

думите ми атрофираха от неупотребяване. все пак никога не са ми били особени приятели, а и сега думата „приятелство“ загуби предишния си смисъл за мен. безусловната си чистота.

чистя ориз за чушките — „хубави зрънца в паничката, лоши — в гушката на птичката“.
а „тази ужасна музика“ от уредбата точно в момента е Джанис Джоплин. някакъв забравен диск, всичко нахвърляно случайно. две catwalk парчета на radio citizen. Дефилирам из вкъщи боса, мама ме беше помолила да премеря нов панталон. на каре : ) бъдещият ми любим... а от веселата музика ми порастват крила. неестествено е — като под някаква наркоза.

и съм от онези ужасни хора, които наблюдават другите в автобуса. Разчовъркват втренчено лица, дрехи, някоя особена черта или поведение. спомням си дни, когато наблюдавах носове, преценявах хората по това дали са им изскубани веждите, дали имат торбички под очите...
вчера шестицата беше натъпкана с дядовци. по-симпатични ми бяха тези, които носеха риза (и с пуловер, жилетка и шлифер отгоре, явно им е било студено). може би защото моят дядо никога не излизаше без костюм. и взех да си представям как един ден моят старец носи ризи, а аз оставям косата си небоядисана, просивяла, вдигната с игли на кок и нося кехлибар.

изхабена дума: стар

когато започнеш да вървиш заднешком,
защото животът ти зад гърба ти е целият.
когато живееш, без да дишаш,
а в главата ти се побира целият свят —
твоите спомени.

когато намразиш хората, новите хора,
и не желаеш да виждаш приятелите си живи
защото те са по-живи в главата ти
каквито са били. някога. с теб.

изживяваш следите по пожълтели листове
или по пресвяткащата светлинка на екрана —
хартията става новото ти тяло
защото другото е вече твърде старо.

изхабена дума: трябва

трябва да се науча да мразя истински. и без това съм по този път.
трябва да живея, смачквайки значимите за мен неща. всичките, за да е пълно.
трябва да стигна над света, за да се науча да се смея в лицето му.
трябва да стигна над себе си, за да се смачкам.
трябва да разчупя рамките си. и заблудите за някакъв „смисъл“.
трябва докрай да се отърва от принципите си.
трябва да стана чудовище не само в своите очи. не само на думи.
трябва да искам да го направя.
трябва, трябва, трябва...

трябва - требник - требинка

словесна диария

Всеки ден е нов, раждаш се наново, заедно със света!
Можеш да бъдеш напълно различен... не — ти си напълно различен.
Само невярната нишка на спомените те придържа към това „теб“, което смяташ, че „си“.

не верьте пехоте,
не верьте, не верьте...
всегда мы уходим,
когда над землею бушует весна

Сигурно съм лунатик, цяла сутрин (сутринта ми започна с душа в 11 и половина, така че целият ден си ми е сутрин), цяла сутрин вкъщи, с Булат Окуджава и при това на токчета...
токчетата вкъщи не са толкова лоша идея, поне не по-лоша от ходенето бос навън (мръсно е и болести всякакви, казват ми), но изведнъж всички маси стават забележимо по-ниски, отколкото си свикнал. Не, че е от индустриално значение, поне докато не решиш да правиш интерпретации на тема шопска салата с всичко, останало в хладилника (чушки, домати, една твърде самотна краставица, дунавия и замразен босилек).
И изведнъж започнах да бормотя, като че ли съм говяла през пос ледните два месеца („лепетать“ — казва мама — била доволно книжовна дума. аз пък си мислех че е доволно селска. И че имам произношението на чеченец в Москва).

Е, този ден определено ми харесва!
И най-хубавото е, че още не е свършил... : ) свят, сука, дръж се, идвам : )


что касается меня —
то я гляжу на вас,
а вы глядите на него,
а он глядит (на солнце!)

с отрязана човка

режеха на птиците езиците.
птиците — калпазани, нахални били. напомнят на тези на Деница.
репчат се и оказват вяла съпротива.
на една й отрязаха направо човката. като стигнаха до нея — и клъц! с един замах на ножицата. не беше нещо по-различна от другите, ами така, за назидание. падна на земята цялата. заедно с езика.
следващата я питаха — езика или човката?

замислих се: дали бих дала доброволно да ми отрежат езика?
да дам да направят нещо, което не желая, само за да не е по-лошо.

на другата страна

хващаш слънцето за разпилените му коси
които те гъделичкат по лицето...
спри, за да догониш щастието.

и

фойерверк от разхвърчани сънища
с аромат на канелен босилек
мекота от полусъбуден блясък
и край.

в мен живеят всички убити мечти,
заменени с чудовища.

мога да бъда бурен от улицата
искам да съм пепелта на невинността
да се изхабя, за да се родя сама

а все още се бунтувам срещу себе си.
от страх от живота след смъртта

щастие на жълти квадрати

осъзнах, че всичките ми приятели са страхотни хора. толкова, че на въпроса „защо мислиш така?“ мога да отговоря само със „защото е невероятен човек“. и не мога да давам повече обяснение, освен по онзи начин за телепатия в парка. с едно от невероятните момичета
а аз... аз съм най-щастливото същество на света.
нещо повече: самый счастливый идиот в мире.
ти пък си глупак.

la donna e mobile

да искам нещо все по-силно, след като го загубя. със собствени усилия. и пух, прах и космическа задоволеност като го получа.
имам ли го — единствена цел да се отърва от него.
а като го нямам се стремя...
типичната картинка, а?

малко нещо е необходимо, за да почувстваш, че светът не се върти около теб.
а човек не е най-върховното нещо на земята, но единствен умее да я оценява.
всеки по различен начин. и после някой излиза да говори за абсолютна истина.

ами ако не желая да имам желания?
да тълкуват действията ми
водени от желания.

аз съм само марионетка на съдбата
и на хода на събитията.
която наблюдава живота си отстрани.

етюд

— погледни го! толкова е жалко.
подхвърляше го в ръцете си.
— само парче месо.
...
всички сме парчета месо. торби с твърд, течности и газове. блудкави съществувания.
обожествявани, възвеличавани, възхищаващи се... заблуждаващи.
заблуждаващи себеподобните и себе си.
нежелаещи да повярват в същността си, заместваме с други вери.

— това е просто орган. инструмент.
има конкретна цел и задача.
— на теб всъщност не ти е нужен, нито на него — твоето мнение.

не желаем да прекараме живота си като останалите парчета месо на този свят.
да се родим, за да ядем, спим, спим и ядем, и понякога да не спим, за да се оплождаме един друг в нуждата да създадем, повторим парчето месо, което представляваме; а то да продължи същия затворен кръг, приключващ непременно по един-едничък начин — когато свършим.

търсим смисъл.
е, смисъл няма. свършвай.

лунички

събудих се с лунички.
не знам къде се бяха крили досега, но тази сутрин са си правили чаено парти.

толкова е лесно да си щастлив.
съвсем малко е необходимо, за да се почувстваш така. просто да си, то си съществува независимо от теб.
да се чувстваш така? кое от теб се чувства? кое от теб е кукловодът, който дирижира поведението ти и чувствата. заблуждава теб / себе си, лъже умело и не можеш да го откриеш, защото самото то е лъжа.
аз не чувствам.

агорафобия

убийте мухата, тя пречи сега
от два до четири нарушава реда

на хората трябва да им се забрани да говорят.
трябва всъщност всичко да им се забрани.

искам — мога — трябва.
душа — тяло — разум. и външните обстоятелства чрез разума.

трябва ми причина да съществувам. да знам че има необходимост от това съществуване, или поне нуждичка някаква. засега няма такива признаци. одно сплошное существованье на всичко, без видима цел... или ставам вярващ, или нищо. в тези състояния има два пътя.

1933

ставам параноик.
надявам се това да не е полезно качество... или да не стане в близко време.

времето ме плаши. историята ми изглежда твърде повтаряща се.
никога това не се осъзнава когато се случва. винаги става твърде късно, за да се предприеме нещо.
грешките на миналото съвсем удобно се забравят, преди да се повторят.
а в точно този момент някой някъде бавно и тихо пренаписва историята. не желая да разбера целта на това, да я повтори.
какво толкова ли? с какво миналото може да промени настоящето — промяната в миналото влияе върху бъдещето. върху хората, които го градят....

мирише на прясно окосена трева.

и някакво 5-6 годишно момче на моста. изисква нещо с пресипнал от викане глас. дрезгаво-звънък. изследва границите на обръгналата си баба – или може би майка.

някакъв стряскащ резонанс.

снежанка

обществена «фантазия».

«със спуснати коси и ръце в скута»

-->снимки

всеки човек

една „сладка и лека“ пиеса за тежките неща на живота.

доскоро си мислех, че цел на театъра е да променя хората.
да се пъхне под кожата им, да говори лично на всекиго за несъвършеността му.
като си тръгне, зрителят да е трогнат, убеден, че има и друг начин, по който да живее, - да е решен да действа.

тръгнах си с усмивка.
Пиеса за живота, за смъртта, за греховете, за крайната равносметка дори...
човешка.

«Ти си убеден, че животът ти си е твой? Не позна.
Даден ти е само под наем».

нищожността на съществуването ти - изпитваш удоволствие, докато ти я показват.
после остана само усмивка. и сякаш тя не заличаваше посланието, а го съдържаше...
въздейства, без да се натрапва.

не си мислиш - колко са велики тези актьори, правят нечовешки театър.
не са велики. не е нужно, това пречи.
със своята човешност изиграват не просто „всеки човек“, а теб.
актьор, който успее да покаже на сцената роля, която е образът на неговия зрител - това е повече, отколкото едно велико нечовешко превъплъщение.

/твърде много думи. виж го.

приказки по телефона

«какво ли би било да съм бебе?

сигурно те знаят много повече от нас. с техните мозъчета, необременени от всичките боклуци,
с които ние сме натъпкали нашите.

дали още бих обичала шоколад? дали бих харесвала вкуса
на ягодите?»
Ники... момиче, трябва да ти записвам разговорите : )
и ако се издадат, мисли му.

тишината се измерва с новите усещания, които създава.
тъмнината - с образите, които ти помага да видиш...